СКИТНИКО

СКИТНИКО


Скитнико, хвана ли вятъра?
Каза ли нещо за мен?
Пращам по него писмата си до дъщеря ми през ден!

Скитнико, стигна ли слънцето?
Поздрав предай му от мен!
Нека и праща по зрънце топлина, във мига и студен!

Скитнико, пя ли с морето,
с чистите сини вълни?
Нека и гали сърцето и във съня шумоли!

Скитнико! Чакай! Върни се!
Дай и сърцето от мен!
Нека със него смири се, в далечния север студен!

Скитнико! Моля, вземи ме!
Нямам си вече сърце…
Само минутка стопли ме… и скръсти мой`те ръце!!!

И мен вземи ме

Вчера ходих в съседното село,
до дома за деца изоставени,
исках нещо от мен да им дам,
да не бъдат от всички забравени.

Там пред мене изникна хлапе,
погледнах дълбоко в очите му –
копнеж за обич видях на дете,
тати, мама - живеят в мечтите му.

Просълзих се, реших да го взема,
но появиха се още деца...
ръце протягат със думи: „И мене!” –
сълзи браздяха по детски лица.

Как да мога сълзи да изтрия,
вместо тях усмивки да дам?
Те деца са, нима са виновни?
За живота им – мен ме е срам!